В «Агро плюс» категорията на Уебсайта на ИАИ, може да почетете за позицията и приноса на водещи учени в поредица:
Агросекторът – наложителна среща:»Нука-практика, бизнес».
Започваме с акад. Атанас Атанасов
Акад. Атанас Атанасов е водещ български учен, с изключително голяма известност и принос в областта на генетичните биотехнологии и геномиката. Академик, БАН, 2003 год.Член – кореспондент на БАН, 1997 год. Ръководител на Геномния център към СУ „Св. Климент Охридски“, с научни трудове в близо 200 престижни български и чуждестранни издания, съавтор /задено с още двама академици и шестима член кореспонденти на издадената в края на 2023 г. Концепция :“Проблеми и насоки за устойчиво развитие на аграрния и лесовъдния сектор в Република България“, с активна позиция за бъдещето на българското земеделие и съхранение на ценните природни ресурси на страната ни в множество публикации и интервюта.
2001 –Съучредител и участник в ръководството на първия АгроБиоТех Парк София, между СУ “Св. Климент Охридски” и АгроБиоИнститут – НЦАН.
Втората част на това е интервю предлага поглед към по-широка, дългосрочна и стратегическа визия за българското земеделие, устойчивост и баланс на агрохранителната верига, в отговор и на широко отворения дебат за ОСП и Зелената сделка, адресиран и към академичната общност. В началото въпросите са свързани с опита на големия учен в специализираната от него област. Обединителна нишка е тъкмо мостът, по който наука, практика и бизнес трябва да вървят ускорено, за да се срещнат по-скоро, по-полезно и ефективно.
– Напоследък казахте не малко пред по-широката аудитория за разликата между генното редактиране и генетичните технологии от една страна, и ГМО – от друга. „Първото, за разлика от ГМО, елиминира генома от друг организъм. И помага „да направи организма по-силен, по толерантен на суша, по-добре да усвоява храните, да е по-устойчив на почвените болести“, ако Ви цитирам. И все пак, къде е границата на намесата, след която генното инженерство може да стане опасно като намеса в Първозамисъла?
-Ролята ни на учени, когато говорим по тези теми на дискусии, е да кажем не само как разбираме нещата – но и каква отговорност поемаме пред обществото. Така че ако трябва да говорим за новите ГМО, наистина човечеството винаги първоначално се е страхувало от новите технологични открития. В Англия в началото дори са опасявали, че уличните лампи ще нарушат ежедневието на човека и са са се плашили от тях. Бих сравнил генома с една необитаема гора или с бездънен океан. Колкото повече навлизаш, толкова повече разбираш колко малко знаеш. Когато говорим за новите геномни техники, ние правим сравнения и постоянно надграждаме.
Например, когато говорим за технологии на хибридизация, отбор и след това – мутагенез, ГМО и новите генни техники, става дума за постепенно надграждане. На принципа на сравненията, можем да кажем, че досега технологиите, с които сме успели е преноса на един ген – от микроорганизмите в растенията. Що се отнася до преноса на много гени, това вече е реконструиране на съответния собствен организъм. И за това се искат много сериозни познания. Известно е, че много малка част от признаците на наследствеността се определят от един ген. Оказва се, повечето гени са количествени, а една голяма част се контролират по неизвестен механизъм. Що се отнася до промяната на генетичен материал, той е 2 % от цялата наследственост. Има 98 % „непотребна“ или „ненужна“ ДНК, един вид. Но от 10-15 години насам, се оказва, че тъкмо тя играе много важна роля в контрола и регулацията на генетичния материал. Ето в този смисъл, когато говорим за 20 000 гена при човек, и много повече при растенията/царевицата, пшеницата и др./ става ясно, че не броят на гените е определящ, а по-скоро – как един ген ще се експресира и кой ще му позволи да работи в определена насока. Всъщност новите генни техники, които засягат 20 нуклеотиди, не се различават от това, което прави природата. Или ли го прави изкуственият мутагенез, използван от селекционерите от 50-60 години насам и в резултат на който има над 3 800 сорта, широко разпространени в целия свят, които ние консумираме, с подобрена продуктивност и качества. Но когато от един ген се придобие генетичен материал от друг, за да се постигне определен резултат, вече става дума за втората категория – ГМО. И тук вече трябва да се мине определен период от време, в което да докажем, че създадените чрез новите геномни техники сортове, не носят нежелателни последици и са със съответната хранителна стойност, без странични ефекти на токсини и алергени, за да сме спокойни в това, което търсим като полза. И обобщенията на сравненията, и определянето на границата, за която питате, със сигурност ще отнеме време, защото секвенцията на генома ни даде много нови оръжия и подходи, когато искаме собствения геном – на човек, или растения, или животни да се промени. Така че казвайки „да“ на едно или на друго като метод, и на ГМО, да не забравяме, че познанията трябва постепенно да се надграждат. Когато се говори за бързи ефекти, напредналите континенти като Америка и Азия ще ни залеят с лавина. И докато ние тука се бавим да изследваме ли, да не изследваме ли, продуктите ще дойдат на нашата маса, от което аз се боя. А от което още повече се боя – ще хванат нашите уникални организми и ще ги променят по начин, който външно няма да се различават от изходните, но ще ги внесат като чужди, техни.
–Но това все пак е по-скоро следствие. А да правим нещо, което и други отдавна го правят, без да сме убедени и доказали, че не е достътъчно безопасно – аргумент ли е?.
– Иска ми се да отговоря, че е следствие, но технологията е толкова прецизна, що се отнася до единичните гени, толкова бърза и евтина, че тя създава възможността на хиляди хора да работят с тези технологии. Т.е. не само на мултинационалните корпорации и фирми, така че да завладеят света. Хубавото е, че се дава възможност и на малките фирми, и на малките лаборатории и страни да работят по тези технологии. Разбира се, нека да направя едно уточнение, че главният въпрос ще бъде не само контрола и регулациите, но и интелектуалното право. Надявам се, че Европа ще изиграе важна роля в това отношение. Например, аз съм създал нов сорт. Вярно, малък съм, но съм го създал, преди определена група конкуренти, и ми се иска да го защитя като български сорт. Ето това ми се иска да се постигне по-скоро.
–Но нямаме ли достатъчно ценна родна генна банка, за да да надграждаме върху нашите си сортове с методите на класическата селекция? Постигнахме ли достатъчно в това отношение?
-Да, разбира се, класическата селекция трябва да се познава отлично. Аз самият съм тръгнал от класическия Биоинститут по захарно цвекло и знам цената и. С много от младите модерни молекулярни биотехнолози не е така. А ако искаш да направиш нещо наистина полезно, добре е, преди това да си опознал и класическата селекция, за да можеш да поискаш и да ти се подаде точния селекционен материал, върху който да постигнеш определен резултат. И в същото време новите селекционери трябва да познаят и научат и новите генни техники. И обратното – молекулярните селекционери трябва да разбират добре класическата селекция, за да са наясно дали този материал, който подават, е добрият, за да се направят определени размествания. И така да се реши проблемът. Например, при захарното цвекло и вирусните заболявания, е важно да се избере правилно върху основата на кой от съществуващите сортове, може да се постигне „оздравяването“. Трябва да говорим на един език.
– Как все пак генната банка в растениевъдството и животновъдството ни да е много повече от „картотека“?
-Тук трябва „да влязат “ агроикономистите, за да бъдат пресметнати многократните ползи в перспектива. Нужни са специалисти, които да работят рамо до рамо, за да се оправдае заделянето на повече средства за науката. А от тях има нужда.
Иначе, не само на България и се наложи да се отказва от родни сортове, а на целият свят. Но за разлика от света, у нас си остана държавна селекцията. Хем е държавна, хем не се дават пари. Старите кадърни селекционери се пенсионират, новите кадърни ги грабват мултинационални компании или корпоративни фирми и в резултат – вместо между 50- до 100 %, както бяха, нашите семена сега са между 5-10 %. Това може да се окаже пагубно за България, да загубим своята независимост по отношение на семената. И ако утре някаква мащабна и значителна пандемия или военен конфликт ни застигне, никой няма да сее семена у нас, а за себе си, за собствената си икономика. И затова науката трябва „да се рекламира“, да се подкрепя, да се развива комплексно. Сега например паралелно с новите технологии, трябва да се инвестира и да се развиват молекулярни селекционери, защото ние лесно се отказахме и загубихме и класическите си биотехнологии.
-Възможно ли е и как „дефектите“, условно казано – ниска производителност, и конкурентоспособност на българското земеделие, сега, когато Европа върви към евентуално преосмисляне и забавя темповете на Зелената сделка, да ги пренастроим в „ефекти“. Включително и по отношение задушаващия родното внос? Да влезем в „нишите“на Европейското земеделие и да скъсим пътя „наука- практика“, в духа на обсъжданата реформа в земеделската политика и ОСП.
– Аз не съм против Зелената сделка. Но ти трябва да имаш алтернативи. Когато кажеш, че от 100 пестицида, широко използвани, махаш 50, трябва да можеш да кажеш с какво ги заместваш, за да имаш, най-малкото, същата продуктивност. Това означава, че в замяна на пестицида, който противодейства на болести и неприятели, трябва да имаш биопестицид. Къде са биопистицидите? Няма ги още, нито при нас, нито в света. Аз виждам, че някои производители произвеждат трихограма. Други произвеждат биопестициди в лицето на бактериални култури, което не е никак лошо. Въпросът е в какъв процент те заместват традиционния начин и каква производителност осигуряват. Затова не бива да се бърза – няма да цитирам една от най-известните поговорки за бързането, знаем я.
–Но колко може да се забави темпа при предписана „зелена пътна карта“ и регламенти на Европа? Вярно, има редакции и диалог по темповете на някои от стандартите за ДЗЕС-7,8,6. Оцени се като много голяма административната тежест, отвори се много по-широко вратата за стартиралия стратегически диалог за споделена визия? Как науката у нас „да влезе“ през нея?
– Ето как. Има малки фирми. Определя се приоритет на работата им „биоторове“, да речем. Има институти, ССА, университети – насочваш ги към Европейска и държавна политика тъкмо в посока да създадат такива заместители, за които говорим. Искаш да махнеш ГМО-тата. Но къде са твоите протеинови култури – люцерната, соята. Откъде ще внесеш – от Китай. А той пък ще внесе от Бразилия трансгеннни култури и с тях ще храним и животните, и хората. Но внесеното ще е три пъти по-скъпо. Аз вече съм изказвал мнение, че докато се въздържаме да отглеждаме и култивираме ГМО, ядем продукти от животни – месо, яйца, които почти изцяло се хранят със соя от страни като САЩ, Бразилия и Аржентина, а през последните две години площите, заети с трансгенна соя в тези страни, надмина 93% средно.
– Ще обърна посоката на въпроса: как учените и науката, свързана със земеделието, да излязат по-решително от кабинетите. Затова трябват и средства, и държавна подкрепа.
-За да излезеш от кабинетите си, трябва да имаш в ръцете си оръжие – сорт ли ще е, технология ли ще е. Вчера бях на среща на около 40 ферми за регенеративно земеделие. Разбират си бизнеса, добре печеливши хора. Но никой не спомена българската наука, не поиска как тя може да му помогне, например с нови технологии. Разбира се, това е първа среща. Но нашата задача на учени е да сме предварително готови с продукта, който предлагаме. Съжалявам, че Геномният център така не можа да изиграе докрай решителната си роля – да види кои са готовите патентовани разработки, за да може да ги предложи на агросектора.
–Тук може би има и „изгубени в превода“, бизнесът и практиците не знаят какво има науката и обратно – не се познават на терен добре нуждите и нивото на практиката. Живеят си в паралелните реалности и не знаят кой докъде е стигнал.
-Сигурно е така. Истината е по средата. Но ние все пак безрезервно помогнахме на 220 фирми, които са от чистото земеделие или са в хранителната промишленост. Те си имат своя прогрес и аз съм доволен. Това обаче трябва да е процес. А и в управлението на земеделието има нужда от повече стабилност, а не постоянно да се правят промени. И всеки да почва отначало. Текучеството е голямо.
– Ние изобщо имаме ли стратегия за развитие на земеделието?
Ето, ще ви я подаря. Прясна, от няколко месеца. Концепция: „Проблеми и насоки за устойчиво развитие на аграрния и лесовъдния сектор в Република България“. Срок, до 2030, а и след 2030. Основните автори сме академици и член кореспонденти. И е потърсено съдействието по отделни въпроси и на добри специалисти, сред които и директора на ИАИ доц.д-р Божидар Иванов. Не че буквално я налагаме. Но е важно да има концепция и философия: какво би довело до прогрес. Общо погледнато. Така че ние сме дали достатъчно на политиците и държавата. И е добре който и да е начело – да я продължи, и да не се връщаме отново в 2000 г.
–Това е най-лесния и не винаги обичан въпрос, но все пак кажете, какво казва тя за българското земеделие по същество, в няколко изречения.
-Първото е, че земеделието трябва да стане приоритет. И то с категоричен аргумент, че има ресурс за това. Земеделието сигурно е приоритет и на Япония, но тя го постига с много повече трудности. Защото няма такива природни дадености. А ние, като почнеш от почвата и стигнеш до енергията, сме надарени с много дарове. За да станат всички продукти у нас други, неповторими: по вкус, цвят и аромат. Което от своя страна има отношение към това как те се приемат и съответно – към здравето. Това са дарове. Шансове за ниши в Европейското и световното земеделие. А другото – да посеем правилните семена на правилната почва и да използваме правилните източници за напояване, това вече е наша работа. Хората по света използват всяка капка. А ние – „във вода ходим газим – жадни ходим“, ако се върнем към друга любима поговорка.
Петте зърнени и маслодайни култури създават впечатлението, че земеделието у нас много модерно и ефективно. Но това съвсем не е така. В концепцията, която цитираме, се поставя въпрос с повишена трудност. Дали успешните едри фермери ще се ангажират в подходящ диалог и други видове производства, и ще се сложи ли началото на нов тип български кооперации, тип клъстери. Дал съм и пример. Особено важен, паралелно с това, е и проблемът със селските райони и демографията им.
-Поотдалечихме регионите от техните дарове. Колко е възобновимо сега те да доразвият своите дадености? Демографията направо „се счупи“?
– По принцип всичко е възобновимо, но да, наистина сега вече няма хора. Но пък има машини. А науката може открито да каже: „Да, имам го това и това, мога – ще го разработя за 2 години“. Или: „ Не, нямам го – но ще го внеса“. Това е ролята на науката -да сме проводник на новите технологии и като нямаме -да го внесем. Ясно е, живеем в в рамките на Световната търговска организация и трябва да спазваме правилата в световната търговия, което определя до голяма степен цените. Например на зърното. И без съмнение, зърното е важно. Ние трябва да развиваме и високопродуктивно, мултифункционално, конкурентоспособно на международния пазар земеделие. записано е в Концепцията. Но в никакъв случай не трябва да забравяме и да се откажем от факта, че България е с уникална природа, създадена за т.н. първи и трети култури – зеленчуци, плодове, лозя, и третите – билки, етерично-маслени, боровинки, гъби, мед, които природата тук буквално ги е изляла.Това всичко се купува, преработва и ни се връща обратно, но хиляди пъти по-скъпо, от чужди фармацевтични и хранителни фирми. Защо като имаме най-добрата роза и лавандула да не подкрепим бизнеса, а и той да се кооперира с чуждестранни партньори. Потенциалът не бива да се изпарява във въздуха. Иначе казано -„златното яйце“ след време загубва стойността си. Казал съм го и в книгата „Живот и наука през моите очи“, а донякъде и в Концепцията за земеделието, за която споменахме.
- Добре , така да завършим. Казахте го и на Симпозиума на ИАИ, посветен на „развитие на земеделието и оживяването на селските райони:„ България е била силна, когато е било силно земеделието и“. Как това да не остане в миналото? Новата роля на науката – „кои нови реплики“ включва тя по темата устойчивост и баланс на агрохранителната верига?
–Трябва да се намесим сами и да покажем даровете си на пазара, да не чакаме друг да ни рекламира. И трябва да изходим преди всичко от това, че населението на света и най-вече на Европа застарява. Големият въпрос, който изниква, е дали тежи на обществото, възрастната част от населението, или му е в полза, със своите знания и опит. Когато се говори за нашите продукти, трябва да се изходи от темата за здравето. Например ние имаме 15 660 хотели и балнеосанаториуми, които в съчетание със здравословната храна, можем да го предложим на чуждестранния турист или пациент, като предложим алтернатива за неговото здраве. Нашето население има неизчерпаеми източници. Друг е въпросът – кой ще каже ние паднахме ли до 2 процента селско население или имаме още шанс да върнем младите хора, по точно – да им дадем шанса те да се върнат. Как благодарение на новите технологии или технологиите, свързани с отглеждането на растенията и животните, можем да обърнем българина отново към природата. Защото когато говорим за България и нейното разнообразие, не трябва да забравяме, че имаме уникалния шанс с 33 процента гори и също и за планинско и полупланинско животновъдство и земеделие.
В обобщение: Регеративното земеделие наистина е ниша сред все по-уедреното земеделие и е наш шанс. Затова науката по-смело трябва да се намеси и да каже кое ще бъде екологично, кое ще бъде по-регенеративно, кое – напълно регенеративно. Когато Европа отрича новите технологии, трябва да е подсигурена с алтернативи. Как ще направиш биологично земеделие като нямаш селско население, което да копае, плеви и унищожава насекомите. Как да развием ефективно биологично земеделие с примитивни средства. Нали то трябва да се произведе, да е наистина, а не лъжовно биологично, да е в достатъчно голям размер и площ, пък и да е евтино. Кой ще купува 3 – 4 пъти по- скъпа продукция от тази в супермаркета. Е, някои ги купуват, но обикновеният човек ги подминава.
-И като добавим „рефрена“- неслучващото се коопериране. Вие отговорихте ли си коя е основната причина затова?
-Все търсим главната причина защо не се случва това коопериране. И аз съм се питал много пъти. Може би наистина най-вече заради загубената „пъпна връв“ и връзката със земята. Нуждата от него е специално застъпена и в новата Концепция, излязла декември, 23 г. Не е лесно – но трябва да се обединят усилията – и политически, и научни и от практиката , и европейски и стратегически. И да не се срамуваме да привлечем доброто отвън. България някак се изолира и в региона на Балканите. Ето в Турция направиха АгроТехпарк към университетите.
– Да, дори на Конференцията на Агра,24, на която ССА уцели темата „в десятката“, за връзката на наука и практика, турските колеги цитираха, че са черпили опит лично от Вас.
-Да, както се казва „с нашите камъни – по нашите глави“. В конкретния пример с Технопарка, Университетът дава голяма възможност на професорите, които са създали определени продукти, как да ги реализират. Дали ще създават фирми, дали ще продават на малки фирми техните продукти, все е решение. Срещу много малко средства от този АгроТехпарк, те реализират своята продукция и обратно -учените реинвестират в подобряване на продуктите. Ето един добър и конкретен пример.
Въпроси:Ваня Манолова
